Александър Симов: Това, което психодесницата прави с българската история зловещо прилича на некрофилия

Това, което психодесницата прави с българската история зловещо прилича на некрофилия. СОС вчера прекръсти парк "Заимов" на парк "Оборище" и за пореден път видяхме как десните се опитаха да изнасилят българската история. Защото моралните лилипути май са забравили, че до 2007 година паркът носеше същото име, но негативните реакции на хората от квартала всъщност принудиха СОС да върне автентичното име на парка. Сега тепърва пак ще трябва да се сблъскват с последиците от своята върховна тъпотия и поредния опит да късат страници от учебниците по история.

Ген. Владимир Заимов е легендарно име.

Блестящ военен стратег, уволнен от армията заради своя антимонархизъм. И когато започва Втората световна война той подпомога руснаците с разузнавателна информация. Арестуван е, осъден на смърт на 1 юни 1942 година, а присъдата му е изпълнена още същия ден.

Мога много да говоря по темата. Но ще ви препоръчам да си припомните гениалния филм на Въло Радев "Цар и генерал" в който в ролята на Владимир Заимов влиза блестящия Петър Слабаков. И всичко това почива на реална история - властта очаква ген. Заимов да моли за милост.

Такава молба никога не постъпва.

Защото генералът става съветски разузнавач воден от безкрайна любов към България и осъзнаването, че страната е заклещена в лапите на клика, която я води към национална катастрофа. И с храчките по неговата памет днешните джуджета ясно показват не просто мизерията на своя дух, а доказват, че са вестители на разрушението, гробокопачи на националната памет, а това е непростимо престъпление.

Такава фигура може да е противоречива единствено в съзнанията на латентни политически психопати и фашисти, които още не могат да преглътнат факта, че Хитлер загуби войната. Тя може да е противоречива в съзнанията на хора, които издигнаха неговия внук като кандидат за кмет на София.

Нямам какво повече да кажа, но ще пусна едно стихотворение за ген. Заимов на един от най-лиричните гласове в българската поезия - Иван Динков. Поезията е много по-добра памет за истинските стойности в нашия живот.

ВЛАДИМИР ЗАИМОВ

Иван Динков

Разреши да започна,

господин генерал,

от голямата точка,

на която си спрял:

от стрелбището мрачно

и от оня тунел,

дето сенки бръсначни

мята твоя шинел.

Свети слънцето ярко

в тая робска земя:

по размер като марка

за редовни писма.

Твоят плик е затворен.

Върху светлия гръб

сплита сенки на хора

мълчаливата скръб.

Тъй е: нужни са рани

и следи от куршум,

за да стане Балкана

легендарен албум!

В тоя миг на върховна

и последна тъга

върху мястото лобно

пада жива сълза.

Малко страшен е края:

да го свириш със лък,

пак над него витае

сива сянка на вълк.

Но легендите шушнат

и под месеца блед

молят твойте ботуши

да пристъпят напред.

И пристъпваш!... И еква

оня траурен гръм,

който качва човека

като спомен на хълм -

ти възлизаш по рана

към народната гръд,

за да паднеш в хармана

на достойната смърт.

Двата твои лампаса

стават в дим от тротил

две шосета опасни

в хитлеристкия тил...

Разреши да завърша,

господин генерал!